Вагинален гел може да намали не само разпространението на HIV, но и на HSV-2

Виена – много очаквана презентация на осемнадесетата Интернационална Конференция за борба със СПИН не разочарова учените.

Вчера бяха официално изнесени данните, че в Южна Африка жени, които са използвали анти-HIV лекарството Tenofovir имат 39 % по-малък шанс да бъдат инфектирани от вируса, отколкото жени, получили плацебо. Но учените също докладват, че микробицидният гел е имал още по-голям ефект срещу вирусът херпес (HSV-2).
„Това е много интересно и определено трябва да бде по-подробно проучено“ - казва Зеда Розенберг, която е президент на International Partnership for Microbicides, организация с идеална цел, базирана в Мериленд.

Изследването е проведено от Куариша и Салим Абдул Карим, които го нарекли CAPRISA 004. Както Салим обясни, половината от жените не са заболели от HSV-2 инфекция, след началото на изследването. В групата получила плацебо, 58 от 224 жени са се заразили с HSV-2 срещу 29 от 202 жени, които получили гел. Разликата, 51 % е значителна и микробицидният ефект върху HIV инфекцията е изследван отделно от откритието за HSV-2, завършва Салим Абдул Карим.
Откритието е много важно, защото HSV-2 инфекцията, повишава рискът човекът да заболее от HIV-1.

"Веднъж открит и възпроизведен, гелът Tenofovir има потенциала да намали разпространението на HIV епидемията“, казва Салим Абул Карим.
Много учени, които се занимават с проучването на Tenofovir са изненадани от неговото добро действие в борбата с HSV-2 инфекцията. Много малко изследователи са знаели за връзката между двата вируса.

"Това показва, че понякога учиш нещо неочаквана от много добре познати научни проекти“ - казва Робърт Глант от Калифорнийския университет. Той проучва възможността хапче да предпазва незаразените от HIV хора. „Това е много добър пример как методите за предпазване от няколко болести могат да се синергизират“

Температурите, които чупят рекорди не са доказателство за глобално затопляне.

„Снежен хаос: и те все още твърдят, че няма глобално затопляне.“ „Снежен армагедон, поредното доказателство за глобалното затопляне.“ „Малката ледена епоха започва тук.“

А сега? Студената зима се замени с горещи вълни, които заливат половината планета.

Според метереологът Джеф Мастърс, от началото на 2010 девет държави са отчели техните най-големи температури в историята на измерванията. Сред тях са Пакистан с 53.5 С и Русия с 44 С, отченети на 11 юли.

Ако тези отчитания са верни, това би означавало, че 2010 е годината с най-много счупени топлинии рекорди в историята. И сега поддръжниците на глобалното затопляне не спират да обясняват как са били прави през цялото време.

Не, не са: Рекордните температури не доказват глобалното затопляне.

Точно така, както по-студените зими не доказват, че света се охлажда, така и няколко горещи вълни не доказват, че светът се затопля. Все пак те е топло навсякъде: южният бряг на Южна Америка претърпява по-студен период, от обичайния.

Много източници твърдят, че последните няколко месеца са най-топлите от началото на отчитанията.

Обикновено за много горещото време можем да виним El Niño. El Niño пренася голяма част от топлината, която е събрана в Пасифика в атмосферата, така че най-горещите температури обикновено се появяват по времето на El Niño.

Но последният El Niño не беше особено силен. Още повече, че в момента приемаме по-малко топлина от слънцето, отколкото сме правили само преди едни десетилетие.Това означава, че комбинацията и от повишаващите се количества въглероден диоксид и не особено силният El Niño обясняват защо планетата е толкова топла в момента.

Започва La Niña – обратното на El Niño. По време на La Niña в Пасифика се просмуква атмосферната топлина и това намалява температурите. Ако La Niña е силна, 2010 може би няма да се превърне в най-топлата година в календара. Но следващият път, когато има El Niño, особено, ако се комбинира с по-голяма слънчева активност, най-вероятно ще наблюдаваме как се чупят още много температурни рекорди.

Статия на Michael La Page

Карикатура на Phan

Животното, което подкрепя глобалното затопляне

Мармотът (Marmota flaviventris; Yellow - bellied marmots) може би не е толкова страхлив, колкото предполага неговото име. Докато по-голямата част от света живее в страх от глобалното затопляне, тези същества го приветстват с прегръдки. Благодарение на глобалното затопляне, температурите в Колорадо са се покачили, заради което мармотите са се събудили от своята хибернация по-рано тази година. Поради тази причина са имали повече време да се хранят и като резултат са порастнали с около 10 % повече от предишни години. По-голямото тегло помага на мармотите да оцелеят по-дълго. Това дава възможност на всяка група да произвежда с 14 повече малки мармотчета на година, отколкото са правили техните прадеди.

И това, ако не доказва поговорката "Щастието на едни се гради на нещастието на други"?

Снимка на Wikipedia

Интегрирана статия на Nature

Впрегатните кучета: Отделна порода

Развъдниците на чистокръвни кучета ги избират предимно, заради техния външен вид. Голдън ретривърите са жълти и с много весел характер; басетите са с къси тела и дълги уши. Но впрегатните кучета са селектирани, за да бъдат бързи, издръжливи и работливи. Според ново проучване на генетиката на кучета, това е достатъчно, за да отделим впрегнатите кучета в отделна група от всички други.

Когато Хедър Хесън е на 7 години, започва да се занимава със състезания на впрегатни кучета. Когато става тинейджърка, семейството и се мести от Пенсилвания в Ню Йорк, защото там има по-хубав сняг. Сега тя завършва Генетика в Университетът на Аляска, Фейърбанкс, но все още се интересува от впрегатни кучета.

Хесън се интересува от изучването на генетиката зад представянето на нейните лйбими животни. За да проведе проучването си, тя посетила осем развъдника – 4 от които се специализират в състезания на дълги разстояния (напр. Iditarod) и 4, които се специализират в спринтове, състезания от 5 до 50 километра, които продължават само един час. Всички от тях използват впрегатни кучета. Хесън, която освен генетика е изучвала и ветеринарна медицина, взема кръв от 199 кучена - „По-лесно е от рязането на нокти“ - казва тя. Освен това всяко куче, от което взела кръв било подложено и на други тестове. На всяко куче била премерена скоростта, издръжливостта и работната етика (т.е. Колко време от ръна е теглило и колко е оставяло другите кучета да вършат работата).

Не изглежда сякаш различните породи впрегнати кучета имат много помежду си. Те изглеждат различно – те може да са късокосмести или дългокосмести; с изправени уши, или не; тежащи 13 или 30 килограма. Въпреки че развъдниците, които се занимават със състезания на дълги разстояния и тези, които участват в състезания за спринтове избират различни породи кучета, Хесън открила много повече общи неща, отколкото очаквала.

За да определи кои породи кучета са си най-близки, Хесън анализирала микросателитите, малки, повтарящи се късчета ДНК. В по-ранно изследване, един от нейните ко-автори е провел изследване, чрез което е успял да характеризира всички 141 породи кучета въз основа на техните микросателити.

Хесън очаквала впрегатните кучета да се свържат със Сибирското хъски или Аляския маламут, които са двете породи, най-често използвани за предци на съврменните използвани за впрягове кучета. Но вместо това те заформили тяхна собствена групичка – казано по друг начин, напълно нова порода, не приличаща на никоя от другите, известни досега. Въпреки че някой от нечистопородните кучета показали някаква генетична прилика със Сибирското хъски и Аляския маламут, повечето тях имали съвсем различни структури на микросателитите. „Това показва, че от гледна точка на генетиката това е нова порода куче. Различията идват от там, че родословните кучета са били селектирани основно заради външния си вид, а работните заради качествата им“.

Хесън също е определила кои породи какви качества са дали на кучетата. Кучетата с повече кръв от малавут и хъски имат по-голяма издръжливост; тези с прадеди пойнтери и салуките са по-бързи.

Няма да видите тези впрегатни кучета на изложби като Westminster. Хората, които развъждат тези кучета го правят, заради работните им качествата и нямат особено голям интерес да лобират пред киноложките организации, породата да бъде официално призната.

Заключението, че впрегатните кучета представляват тяхна отделна порода е неочаквано, казва биологът Робърт Уейн, от Университетът на Калифорния. „Беше голяма изненада да открия, че те се различават от всички други. Дано това проучване да породи интерес и да се породят други, които да изследват поведението зад тези кучета – като например желанието им да теглят“ - завършва той.

статия: BMW Genetics

Снимка: Matt Barnes

Най-оплетената житейска история на Земята?

Вид: Symbion pandora

Хабитат: В източния Атлантически Океан

Няма начин да оспорим това – откриването на нов вид е страхотно. Но какво за откритието на цял нов биологичен тип?

Тип е широка група в таксономията: Всички гръбначни, например, от рибите до хората, принадлежат на тип Хордови. През 1995, Питър Фънч и Рейнхарт Кристенсен от Университета на Копенхаген, Дания откриват животни, изключително нетипични и неприличащи на всички други вече открити типове – наричат гоCycliophora.

Symbion pandora, както наричат новото създание е малко животно с комплексно тяло и сложен житейски цикъл. То все още изненадва биолозите, дори 15 години след като е било описано за пръв път. И последните изследвания на неговата нервна система не помагат особено много.

Отварянето на Пандора

Symbion е малко животно, дълго около половин милиметър, с луковична форма и пръстен с тънки коси – нар. Cili.

Те живеят върху косматите устни на Норвежките омари, десетки, дори хиляди върху един омар.

Те се хранят с малки остатъци от храна и изглежда са напълно безобидни за техните гостоприемници.

Пръстенът на cilia вкарва частичките храна във фуния, която ги доставя до У-образен храносмилателен тракт. Всички несмилаеми фрагменти се отделят през ануса – с помощта на мускулест сфинктер.

Симбионите нямат крака, но те се задържат на едно място с помощта на малко пипалце, което завършва с лепкав диск. Именно той ги придържа към омара.

Нещата започват да стават объркани, когато погледнете към цикълът им на живот. Нека започнем с хранещо се животно, което живее около устните на омар: това животно много трудно би могло да прави секс – но те могат да произвеждат от едно до три вида поколение: "Pandora" ларва, "Prometheus" ларва или женска.

Pandora лаврата се развива в друг хранещ се възрастен – откровен случай на асексуално размножаване. За контраст, женските остават във възрастния и изчакват мъжкия – но, какъв мъжки, ще се запитате вие?

Отговорът лежи в ларвата Prometheus. Тя се прикачва към друг, хранещ се възрастен, след това произвежда два или три мъжки индивида от себе си. Тези мъжки джуджета са дори по-комплексни от възрастните стадии, те търсят женските и ги оплождат – как точно, не е известно.

Веднъж след като женската е оплодена, тя напуска тялото на възрастния организъм и отива да търси подходящо място за себе си, около устните на омара. Тялото и вече не е нужно и то се превръща в корав мехур. Вътре оплоденото яйце отива в друг стадии: хордоидна ларва.

След този стадии, тази ларва се откачва и отплува, за да колонизира друг омар. След като успее да се пиркачи, се превръща в друг възрастен и цикълът започва отново.

Мистериозният произход

Изглежда има няколко вида symbion: единият живее на Американските омари и другият живее на Европейските омари.

Никой не знае как симбионът се е развил през еволюционната история или пък как се вписва в еволюционната история.

Проучвания на техните гени предполагат, че те може би са свързани с ентопроктите (entoprocts) и бриозоните (bryozoans), два вида морски животни, които приличат на бокали на дълги стъбла. На повърхността на „бокалите” има пръстени от cilia наречени корони, с които животните се хранят – подобно на начина, по който го правят симбионите.

Там има още един проблем: никой не е сигурен къде принадлежат ентопроктите в родословното дърво на живота.

Друг начин да разгледаме проблема е да сравним нехните нервни системи с тези на другите животни. Типът симбион, заедно с ентопроктите, е част от по-дълга група, нар. Lophotrochozoa – така че на кои от тях приличат нервните им системи?

Още по-объркващо – отговорът най-вероятно е „николко”. Най-последното проучване от Кристенсен и негови колеги показва, че разнородните ларви на симбион нямат общи нервни системи с другите представители на групата lophotrochozoan. При тях изглежда сякаш липсват няколко от ключовите компоненти – може би, защото са ги загубили в някакъв период на еволюцията си.

Изглежда, че симбионите ще задържат мистериозната си аура още дълго време.

Снимка на: Peter Funch. Показва странният секс на симбионите